Тревожните деца израстват като тревожни възрастни, докато за избягващите деца

 „ Тревожните деца израстват като тревожни възрастни, до момента в който за избягващите деца има възможност да станат възрастни, които нямат връзка със личните си усеща и с тези на близките. “

~ Бесел ван дер КОЛК, „ Тялото помни “ (Изд. „ Изток-Запад “)

♥ Да живееш с родителите, които имаш

Децата имат биологичен инстинкт за привързване – те нямат избор. Независимо дали родителите им или хората, които се грижат за тях, са любящи и грижовни, или пък хладни, нечувствителни, отхвърлят ги и ги тормозят, децата ще намерят метод да се оправят, който ще е учреден върху опита им да накарат тези хора да посрещнат най-малко някои техни потребности.

Днес имаме надеждни способи да преценяме и идентифицираме тези способи за справяне, значително с помощта на работата на американските учени Мери Ейнзуърт и Мери Мейн, както и на сътрудниците им, които са провели хиляди часове наблюдения върху майки и бебетата им в продължение на доста години. Въз основа на тези изследвания Ейнзуърт основава проучвателен инструмент, наименуван „ обстановка на неопределеност “, който изследва по какъв начин бебето реагира на краткотрайно обособяване от майката. Точно както следил и Боулби, надеждно привързаните бебета се стресират, когато майка им ги остави, само че демонстрират наслада, когато се върне, и след къса инспекция, с цел да добият убеденост, се успокояват и стартират още веднъж да си играят.

Но при децата, които не са надеждно привързани, картината е по-сложна. Ако индивидът, който главно се грижи за децата, е неприветлив и ги отхвърля, те се научават да се оправят с паниката си по два присъщи метода. Учените забелязали, че някои наподобяват хронично тревожни и изискващи от майките си, до момента в който други били по-пасивни и затворени. И при двете групи контактът с майките не успявал да ги успокои – не се прибирали удовлетворени към играта си, както се случва при надеждната обвързаност.

При един от моделите, наименуван „ избягваща обвързаност “, бебетата наподобяват по този начин, като че ли нищо не ги притеснява – не плачат, когато майка им се отдалечи, и я пренебрегват, когато се върне. Това обаче не значи, че остават незасегнати. Всъщност непрестанно увеличената им сърдечна периодичност демонстрира, че са в непрекъснато положение на превъзбуда. С сътрудниците ми назоваваме този модел „ оправят се, само че не усещат “. Повечето майки на „ избягващи “ бебета, наподобява, не обичат да допират децата си. Имат проблем да ги вземат и гушкат, и не употребяват изражението на лицето си и гласа си, с цел да основат прелестен темп на продан с бебетата си.

При различен модел, наименуван „ тревожна “ или „ амбивалентна “ обвързаност, децата непрекъснато притеглят внимание към себе си, като плачат, викат, прилепчиви са или пищят: те „ усещат, само че не се оправят “. Изглежда, са стигнали до извода, че в случай че не създадат сцена, никой няма да им обърне внимание. Стават извънредно тревожни, когато не знаят къде е майка им, само че щом се върне, не получават изключително утешение. И въпреки че като че ли не се любуват на компанията ѝ, те остават пасивно или яростно съсредоточени върху нея даже и в обстановки, в които други деца по-скоро биха си играли.

Изследователите на привързаността считат, че трите „ проведени “ тактики на привързване (надеждна, избягваща и тревожна) работят, тъй като извличат най-хубавата грижа, която даден човек е кадърен да даде. Бебетата, които срещат резистентен модел на обгрижване – даже да е белязан от прочувствена отдалеченост или безмилостност, – могат да се приспособяват, с цел да поддържат връзки. Това не значи, че няма проблеми: моделите на привързване постоянно се резервират и в зрелия живот. Тревожните деца израстват като тревожни възрастни, до момента в който за избягващите деца има възможност да станат възрастни, които нямат връзка със личните си усеща и с тези на близките. (Например: „ Няма нищо неприятно в пердаха. Мен ме биеха и по тази причина реализирах подобен триумф. “) В учебно заведение е евентуално „ избягващите “ деца да тормозят другите, до момента в който тревожните деца нормално са техни жертви. Но развиването не е линеен развой и доста житейски опитности могат да се намесят, с цел да трансформират тези резултати.

Има обаче и друга група, която не е по този начин устойчиво адаптирана – тя съставлява болшинството от децата, които лекуваме, и сериозна част от възрастните, които попадат в психиатрични клиники. Преди двайсетина години Мери Мейн и колегите ѝ от „ Бъркли “ почнали да разпознават група деца (около 15% от наблюдаваните), които, наподобява, не можели да схванат по какъв начин да се свържат с хората, които се грижели за тях. Критичният фактор бил, че самите хора, грижещи се за децата, представлявали източник на стрес и смут за тях. Децата в това състояние няма към кого да се извърнат и са изправени пред нерешима дилема; майките им са по едно и също време нужни за оцеляването им и източник на боязън. Те „ не могат нито да се приближат до тях (надеждната и амбивалентната „ тактика “), нито да пренасочат вниманието си (избягващата „ тактика “), нито да избягат “. Ако наблюдавате такива деца в ясла или в лаборатория за проучване на привързаността, ще видите по какъв начин поглеждат към родителите си, когато влязат в стаята, а след това бързо отвръщат взор. Тъй като са неспособни да изберат сред търсенето на непосредственост и избягването на родителя, те може да се люлеят на ръце и колене, да наподобяват, като че ли са в транс, да замръзват с вдигнати ръце или да станат, с цел да поздравят родителя си, а след това да паднат на земята. Понеже не знаят с кого са в сигурност или на кого принадлежат, те може да са мощно любвеобилни с непознати или пък да нямат доверие на никого. Мейн назовава този модел „ дезорганизирана обвързаност “. Дезорганизираната обвързаност е „ боязън без късмет за намиране на решение “.

~ Вътрешна дезорганизираност

Съвестните родители нормално стартират да се тревожат, когато попаднат на проучвания върху привързаността, тъй като се тормозят дали нетърпението им понякога или естествените пропуски в настройката може да увредят трайно децата им. В действителния живот има недоразумения, неуместни реакции и провали в общуването. Тъй като майките и бащите пропущат сигнали или просто са прекомерно заети с други неща, дребните деца постоянно са оставени да се оправят с това да открият по какъв начин да се успокоят сами. В избрани граници това не е проблем. Децата се научават да се оправят с разочарованията. С „ задоволително положителни “ обгрижващи ги възрастни децата се научават, че прекъснатите връзки могат да се възстановят. Критичният въпрос е дали те могат да придобият надълбоко чувство за сигурност с родителите си или с други хора, които се грижат за тях.

В изследване на моделите на обвързаност при над 200 деца в естествена среда на хора от междинната класа било открито, че 62% са надеждно привързани, 15% са „ избягващи “, 9% са „ тревожни “ (също и „ амбивалентни “) и 15% са дезорганизирани. Интересното е, че това огромно изследване посочило, че полът на детето и главният му характер нямат изключително огромно отражение върху стила на привързване; да вземем за пример за деца с „ сложен “ характер не е по-вероятно да развият дезорганизиран жанр. Децата от по-ниските социоикономически групи е по-вероятно да бъдат дезорганизирани, защото родителите постоянно са мощно уплашени заради икономическа и фамилна неустойчивост.

Децата, които не се усещат в сигурност в детството си, имат проблем да контролират настроенията си и прочувствените си реакции, когато пораснат. Докато стигнат до детската градина, доста дезорганизирани бебета към този момент са или нападателни, или откъснати и неангажирани и по-нататък развиват набор от психологични проблеми. Също по този начин показват повече физиологичен стрес, който проличава в сърдечната периодичност, реакциите на стресовите хормони и намалените стойности на имунните фактори. Дали този тип биологична дисрегулация автоматизирано се връща към естественото с порастването на детето или с преместването му в сигурна среда? Според данните до момента, това не се случва.

Родителският тормоз не е единствената причина за дезорганизирана обвързаност: родителите, които са прекомерно заети със личната си контузия, да вземем за пример домашно принуждение, обезчестяване или скорошна гибел на родител, брат или сестра, могат също да бъдат прекомерно нестабилни и непоследователни в прочувствено отношение, с цел да им предложат задоволително комфорт и отбрана. Всички родители се нуждаят от цялата помощ, която могат да получат, с цел да отгледат спокойни деца, само че травмираните родители в частност се нуждаят от помощ, с цел да се настроят към потребностите на децата си.

Хората, които се грижат за деца, постоянно не схващат, че не са в синхрон с тях. Ясно си припомням за един видеозапис, който ми сподели Биатрис Бийби. На него имаше млада майка, която си играеше с тримесечното си бебе. Всичко вървеше добре, до момента в който бебето не се отдръпна и не обърна главичка, сигнализирайки, че има потребност от отмора. Но майката не разбра този сигнал и усили напъните си да поддържа връзка с него, като приближи лицето си още повече до неговото и стартира да приказва по-високо. Когато то се отдръпна даже още повече, тя продължи да се навира в него и да го бута с пръст. Накрая то стартира да пищи, а майката го остави и се отдалечи съкрушена. Тя явно се усещаше извънредно, само че просто беше пропуснала съответните знаци. Лесно е да си представим по какъв начин този тип некадърност за конфигуриране, която се повтаря още веднъж и още веднъж, може последователно да докара до трайна липса на съгласуваност. (Всеки, който е гледал бебе с колики или хиперактивност, знае какъв брой бързо нараства стресът, когато, наподобява, нищо не оказва помощ.) Ако непрекъснато се проваля в опитите си да успокои бебето си и да откри прелестно другарство лице в лице, майката евентуално ще стартира да го възприема като мъчно дете, което я кара да се усеща като цялостен неуспех, и ще се откаже от опитите си да успокои детето.

В практиката постоянно е мъчно да се разграничат проблемите, зародили вследствие на дезорганизирана обвързаност, от тези, зародили заради контузия: те постоянно са преплетени... Реакциите на децата към мъчителни събития се дефинират значително от това какъв брой спокойни или уплашени са родителите им. Бившият ми студент Глен Сакс, в този момент началник на Факултета по психиатрия на децата и подрастващите в Нюйоркския университет, сподели, че когато деца са били приети в болница за лекуване на жестоки изгаряния, това дали ще развият ПТСР (посттравматично стресово разстройство), можело да се предскаже по това до каква степен сигурни се чувствали с майките си. Надеждността на връзката с майките им била знак за количеството морфин, належащо да управлява болката им – колкото по-надеждна била привързаността, толкоз по-малко обезболяващи били нужни. Друг колега – Клод Кемтоб, който управлява Програмата за проучване на фамилните контузии в медицинския център „ Лангон “ в Нюйоркския университет, изследвал 112 деца от Ню Йорк, които били директни очевидци на терористичните офанзиви от 11 септември. При децата, чиито майки били диагностицирани с ПТСР или меланхолия при следенето, било шест пъти по-вероятно да бъдат свръхагресивни като реакция на претърпяното. Децата, чиито татковци били с ПТСР, също посочили поведенчески проблеми, само че Кемтоб разкрил, че този резултат бил косвен и излъчен посредством майката. (Животът с раздразним, затворен или изпаднал в смут брачен партньор може да стовари огромна психическа тежест върху партньорката му, в това число и меланхолия.)

Ако някой няма вътрешно чувство за сигурност, е мъчно да разграничи сигурността от опасността. Ако се усеща хронично скован, евентуално рисковите обстановки могат да го накарат да се почувства жив. Ако си е направил извода, че би трябвало да е ужасяващ човек (защото по каква друга причина родителите му биха могли го третират по този метод?), стартира да чака от всички да се държат извънредно с него. Вероятно си го заслужава, а и без друго няма какво да направи по въпроса. Когато дезорганизираните хора хранят сходни показа за себе си, те са готови да бъдат травмирани от следващи прекарвания.

~ Дългосрочните последствия от дезорганизираната обвързаност

В началото на 80-те години колежката ми Карлън Лайънс-Рут, изследователка на привързаността в „ Харвард “, стартира да прави видеозаписи на общуването лице в лице сред майки и бебетата им на шест, дванайсет и осемнайсет месеца. Тя ги снимала още веднъж, когато децата били на пет години, и още един път, когато станали на седем или осем. Всички били от високорискови фамилии: 100% от тях били под избраната от държавното управление граница на бедността и съвсем половината от майките били самотни родители.

Дезорганизираната обвързаност се демонстрира по два разнообразни метода: едната група майки, наподобява, били прекомерно заети със личните си проблеми, с цел да извърнат внимание на децата си. Често били натрапчиви и враждебни; люлеели се сред отхвърлянето на децата си и това да работят по този начин, като че ли чакат децата да откликват на техните потребности. Друга група майки изглеждали безпомощни и уплашени. Често се държали като сладки или уязвими, само че не знаели по какъв начин да работят като възрастни във връзката, и наподобява, желали децата им да ги успокояват. Не успявали да поздравят децата си, откакто се прибирали при тях след разлъка, и не ги вземали на ръце, когато децата били разтревожени. Майките, наподобява, не правели тези неща нарочно – просто не знаели по какъв начин да се настроят към децата си и да откликват на сигналите им, по тази причина не успявали да ги успокоят и да им вдъхнат убеденост. При враждебните/натрапчивите майки било по-вероятно да имат история на физическо принуждение в детството им и/или да са били очевидци на домашно принуждение, до момента в който за затворените/зависимите майки било по-вероятно да са с история на полово принуждение или загуба на родител (но не и физическо насилие).

Винаги съм се чудил по какъв начин по този начин родителите стартират да тормозят децата си. В последна сметка развъждането на крепко потомство е в самата вътрешност на човешкото възприятие за цел и смисъл. Какво би могло да накара родителите преднамерено да нараняват или неглижират децата си? Проучването на Карлън ми даде един отговор: гледайки видеозаписите ѝ, виждах по какъв начин децата стават все по-безутешни, потиснати или се опълчват на майките, които не са в синхрон с тях. Същевременно майките ставаха все по-отчаяни, обезсърчени и безпомощни във взаимоотношенията си с тях. Щом един път майката стартира да вижда детето не като собствен сътрудник в връзки на обвързаност, а като чужд, който я отчайва, вбесява и е отчужден, сцената е готова за появяването на принуждение.

След към 18 години, когато тези деца към този момент били към двайсетгодишни, Лайънс-Рут направила проследяващо изследване, с цел да види по какъв начин се оправят. Бебетата със съществено нарушени модели на прочувствена връзка с майките им на 18 месеца пораснали и станали младежи с несигурно чувство за Аз, самонараняваща импулсивност (включително безотговорно харчене, разхвърлян секс, корист с наркотични субстанции, безконтролно шофиране и психогенно преяждане), неудобен и натоварен яд и повтарящо се самоубийствено държание.

Карлън и колегите ѝ очаквали, че враждебното/натрапчивото държание от страна на майките ще е факторът, предсказващ най-сигурно умствената неустойчивост у порасналите им деца, само че разкрили друго. Емоционалната студенина имала най-дълбок и дългогодишен резултат. Емоционалната отдалеченост и обръщането на функциите (при което майките чакат от децата да се грижат за тях) били изключително тясно свързани с агресивното държание на подрастващите към себе си и останалите.

Избрано от: „ Тялото помни “, Бесел ван дер Колк, изд. „ Изток-Запад “, 2018 година
Картина: Mother and Child; DALL-E